* * *

Капките са тежки като есенни смокини. Вече от туптежа им ръцете ме болят. Мракът син плете гнездо в косите мои сини, мислено прерязани от златен лунен път. Улицата строга като остра единица пак се е опънала и зла като език, с нещо уязвява отънели сиви жици, дълги и проточени като тревожен вик. Толкова ли трудно е на капките студени, капки сняг да бъдат, да са ледени сестри, за да бъде бяло и край мене, и във мене, улиците мои да са пак добри. 2 декември 1975 Петя Дубарова