Недосегната

Въздухът е чер като отрова, мътен е и страшно ме души. Вятърът - артист и стар, и ловък - хвърля се от кестена плешив. Бих желала в този миг да стъпвам в пясък, побелял от доброта, длани от морето да отдръпвам, длани, побелели от солта. Искам като прах да побелея, бяла, като брезова кора, в сенките добри да се прелея и да бъда като тях добра. Щом на белотата ми посегнат нощи като прилепно ято, да не позволя да ме досегнат и ме изгорят като листо. 16 ноември 1975 Петя Дубарова