* * *

Там някъде в облаци, в луди лози, от мигли запазили дъх на сълзи, от морския дом на соления рак, от някакъв стар, омагьосан син бряг внезапно се ражда и тръгва към мен (когато не е нито нощ, нито ден) не плах, сивоок, бледосинкав и тих, а жив, поразяващ, неистов мой стих. Аз падам във двете му властни ръце и мойто момичешко пъстро сърце вибрира в мен като щастлива пчела. Не чакам познатото тръпно "Ела"! Аз тръгвам след него и знам, че е мой, на моите мисли блестящия рой той грабва. Къде съм? Сънувам ли? Аз попадам във някакъв бронзов Бургас. Слънце с магия на златен фонтан изригва от мекия свод разлюлян. А някаква матова странна зора ме прави щастлива и нежно добра. Дълбоко, във хиляди живи води, в делфини, в звезди, невидени преди, в събуждане кратко на морския фар откривам учудена някакъв чар. Защото до мене, разгърден и бос, реален и жив като ден и въпрос, е моят стих - трескав и толкова млад, единствен обичан, единствен мой брат. Аз следвам на времето светлия ход и искам, как искам след моя живот пак някой да трепне, внезапно спасен, открил в моя стих своя пристан зелен. 1977 Петя Дубарова